Доклад на Чавдар Минчев – член на УС на СИНПИ, председател на НАМО и главен редактор на сп. „Международни отношения”, изнесен на десетата ежегодна юбилейна конференция „Балканите в ХХI век – българският поглед” на тема „Войната в Украйна и Балканите: геополитически влияния, регионални конфликти, национални интереси“, организирана от Центъра за балкански изследвания към УНСС съвместно с Българското дипломатическо дружество, Института по икономика и международни отношения, Националната асоциация за международни отношения (НАМО) и списание „Международни отношения” (28 април 2023 г.).
Има периоди в историята когато националните интереси придобиват особено важно и решаващо значение. От това как се разбират и определят тези интереси и най-вече според това какво се прави за тяхната реализация, зависи съдбата на народа и държавата ни. Става дума за съдбовен избор на целите, които си поставяме и пътищата, начините и средствата за тяхното осъществяване.
В нашата четиринадесетвековна история има много примери за такива съдбовни времена. Част от тях са свързани с победи и с укрепване на българския етнос и утвърждаване на българската държава в света. Не са малко и случаите, довели до липса на самостоятелна държавност, до позорно робство, до загуба на територии, до много страдания.
Тези периоди имат една обща характеристика – това са периоди на международни и вътрешни кризи, на нарастваща конфронтация, на войни, въстания и революции, на преразпределение на власт, блага и територии. В подобен период се намираме и сега.
В такива времена за триединството – народ, държава, нация, е от особено значение как се определят националните интереси, как се подреждат те по стойност и значимост, как се проектира реализирането им, какъв е инструментариумът за тяхното постигане.
На висшите нива на йерархичната им структура стоят ценности които са общоприети и неоспорими. В нашата родина те са свързани с мира и благоденствието, като основа за просперитет на нацията; с народовластието и демокрацията, като инструментариум за постигането на този просперитет; с основните свободи, като условие за бъдещото реализиране на индивида и обществото; с идеята за национален суверенитет, като условие за съхранение на нацията. Към тях бих добавил идеята за етническа, религиозна и полова толерантност, като основа за равноправие, обществен мир, национална интеграция и обществена синергия. От особено значение е зачитането на териториалната цялост, основаващо се на международното право, като база на международните отношения. Тези интереси са в основата на българската конституция. Относно тях в обществото няма принципни различия и несъгласие.
На следващото ниво на интерпретация, свързано с това как се реализират и отстояват тези ценности, съществуват различни виждания, при това често взаимно противостоящи и несъвместими.
Тук се отнасят идеите и вижданията за участието на нашата страна в политически и военни съюзи, за мястото на България в тях и начина, по който се работи за отстояването на националните ни интереси, за нашето място в световната икономика и култура, за националната културна и религиозна идентичност, за инструментариума за реализиране на демокрацията, за това как разбираме суверенитета в условията на съюзите в които участваме. Също и въпроси за допустимите граници на компромиси в името на целите на геополитическите ни съюзи и партньорства, за начините, по които защитаваме правата на нашите граждани.
Казвам всичко това, за да очертая области и въпроси, по които днес нямаме не само общо разбиране, но и ясно становище за същността и съдържанието, за причините и възможните последствия, за рисковете и заплахите, свързани с едно или друго становище или избор.
Националните ни интереси са свързани и с разбирането и оценката на съвременния свят, в който живеем, с тенденциите и с прогнозите за неговото развитие.
Днес сме свидетели на нарастваща и задълбочаваща се световна криза – икономическа, политическа и военна. В процес на формиране е многополюсен свят. Световната икономика преминава на нова технологична основа – извършва се Четвърта технологична революция: изкуствен интелект, нови информационни, енергийни и генетични технологии. На практика става дума за ново глобално разделение на труда с претенции за промяна на търговските отношения.
Всичко това ще доведе до нови центрове на икономическо и геополитическо влияние – до господство или/и сътрудничество. И това ще става в рамките на договарянето на нормите на новия световен ред. Появиха се нови големи икономически центрове, чийто интереси все повече конфронтират с финансовата хегемония на САЩ, на щатския долар и създадения на неговата основа глобален финансов ред. Оспорва се т.нар. „златен милиард“, като несправедливо разпределение на световното богатство и икономическите ресурси.
Съществуващата международна система за съгласуване на интересите на големите и на малките държави е разгромена. Международната правова система е обезценена. Дипломацията вече не е средство за мирно разрешаване на спорове. Нараства кризата в редица сектори на световната икономика – енергетика, финанси, санкционни режими и т.н.
Засилва се ролята на правото на силата в международните отношения. Увеличават се военните конфликти и вероятността те да прераснат в локална, регионална или глобална война става все по-възможна. В повечето случаи това са конфликти, свързани с глобалното противопоставяне.
Подлагат се на съмнение основните инструменти за поддържане на световния ред, изградени след Втората световна война. Нараства мнението, че в съвременната обстановка и условия те изчерпват възможностите си като ефективен инструментариум. Търсят се не само начини за корекции, но и ревизия, както и намиране на принципно нови решения – нови структури, методология и средства.
Променят се значително военно-политическите конфигурации. В този план се изграждат нови структури с претенции и възможности за глобални фактори. Налице са признаци сочещи, че не е изключено някои от съществуващите големи регионални икономически съюзи и организации да се развият и като структури с военни цели и функции.
Развитието на технологиите за военни цели прави възможно възникването на значими дисбаланси, които може да доведат до непредсказуеми сблъсъци и военни действия.
Сега доминиращ конфликт е войната в Украйна, която никога не е била локален военен конфликт.
За България, като страна намираща се в непосредствена близост до военните действия, е от особено значение да намери най-верните и правилни решения съобразно позициите на посочените по-горе висши национални ценности – мир, благоденствие, суверенитет, неприкосновеност на националните граници, отстояване на националната ни идентичност.
От тези позиции възможно най-правилната оценка е, че войната в Украйна е нежелана за нас.
От една страна, тя носи рискове и заплахи в световен и в регионален план. От друга, ние не бива да изключваме, че при определени развития войната може да засегне директно България.
Най-правилната политика е да изключим прякото ни участие под каквато и да било форма, да подпомагаме прекратяването на войната и намирането на мирно решение. Да имаме готовност за отстояване на нашата териториална цялост и суверенитет при едно по-нататъшно задълбочаване на конфликта и разширяване на неговия географски обхват. Според мен това е политиката на активен неутралитет. Тя включва два основни елемента – ненамеса и изграждане в рамките на НАТО и ЕС на капацитет за защита, изключващ каквито и да било елементи на заплаха срещу която и да е страна в Черноморския регион и на Балканите.
Тази позиция би следвало да бъде формулирана официално от българската държава, като бъде подкрепена със съответни конкретни договорености с нашите съюзници от НАТО и ЕС.
Трябва да отстояваме разбирането, че за нас защитата, чрез създаване на заплахи, не е най- добрата стратегия за постигане на мир, а напротив – тя само увеличава страховете, рисковете, капацитета и вероятността за война.
От съществен национален интерес за България са мирът и сътрудничеството в Черноморския регион и на Балканите. От това пряко зависи бъдещето на страната ни. България трябва да бъде източник на стабилност и фактор за стабилност, мир и разбирателство в тези райони.
Стремежът през последните десетилетия беше Черноморският регион да стане зона на активно икономическо сътрудничество и зона на стабилни междудържавни отношения. Зона на зачитане на интересите на другия. Зона на недопускане на конфликти. Зона на еднаква и гарантирана сигурност. Зона на минимизиране на заплахите и рисковете.
Регионът притежава потенциал да се превърне в един от фокусите на геополитическото противопоставяне в света. А това е съществен, да не кажа фундаментален, риск за нашите национални интереси.
Според мен именно този риск изисква и императивно налага бързи и последователни инициативи и действия за балансиране на интересите в региона и за създаване на условия за траен мир и разбирателство.
Възможно решение е ревизия и предефиниране на целите, структурата, организацията и средствата за действие на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС). Нужна е нова многостранна договорна база, подкрепена с множество двустранни договори.
В това отношение бих искал да изразя опасение, че подготвяният в САЩ Закон за сигурността в Черноморския регион е свързан с концепцията за противопоставяне с всички възможни средства – икономически, политически, военни и информационни и като такъв ще доведе до засилване на рисковете и заплахите за мира в региона с всичките възможни последствия.
Инструментариумът трябва да е свързан с разбирателство и зачитане на интересите на другите, с еднаква сигурност и максимално ограничаване на рисковете и заплахите в региона.
В крайна сметка такъв един подход може да се окаже с позитивни резултати и за Балканите.
Тук, на Балканите, националните ни интереси са свързани пряко с членството на всички страни в НАТО, с изключение на Сърбия. Регионът като цяло обаче не трябва да излъчва заплахи по отношение на всички съседи, в т.ч. и на страните от Близкия изток. Обединени и заедно балканските страни могат да изискат и да наложат такъв подход към сигурността на региона в рамките на НАТО и ЕС.
Важно за българските национални интереси по отношение на региона е изграждането на тесни икономически връзки с всички съседни страни – развитие на регионално разделение на труда, изграждане на модерна инфраструктура, съвместно развитие на високите технологии в комуникациите, транспорта, индустрията и селското стопанство. Според мен трябва да се стремим и да провеждаме по-активна политика на изграждане на икономическите оси България-Турция и България-Гърция. Сега основната ни ос на сътрудничество е насочена към Германия и Западна Европа, а регионализмът е оставен на втори план. А той има изключително голям потенциал за развитие, като водещо начало на икономическия растеж и просперитета на българската нация
Друг важен въпрос за националните ни интереси, на който ще се спра е свързан с отношенията със Северна Македония.
Въпросът за Македония и отношението ни към нея и с нея винаги е във фокуса на българските национални интереси. Дълбоките му корени са в разбирането за генезиса на българския етнос, на българската държавност и впоследствие на българската нация.
Днес обаче е важно ясно да си дадем сметка, че Македония в сегашния ѝ вид – Северна Македония, не е тази която е била преди 70 или 100 години. Тя не тази Македония, която ние помним като земя със изключително присъствие на българско етническо население. За век и половина от Руско турската освободителна война на Балканите се случват събития, които в своята съвкупност са съдействали за промяна на етническата структура на населяващите тези земи народи. Първо, в края на XIX и началото на XX век Османската империя избива и прогонва една голяма част от въстаналите българи в Македония, а друга част от населението е подложено на многопосочни асимилационни процеси – ислямска, албанска, сръбска, гръцка. Второ, тези процеси се засилват след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, в които България е победена. Неслучайно тази загуба остава в историята като Първа национална катастрофа. Така е защото са нанесени непоправими негативни последици на все още крехката и неукрепнала българска нация.
По време и след Втората световна война политиката на Коминтерна за Македония е политика по отношение на загубилата войната България. Тази политика наказва България за нейното участие в Тристранния пакт като я удря на най-болното ѝ място – националните ѝ въжделения и стремежи да присъедини и обедини македонските и егейските българи. Тя е свързана с поредната национална катастрофа и е нейно логично следствие.
Така днес Република Северна Македония е държава с разнороден етнически състав, в т.ч. и с немалко наследници на българи, които за съжаление днес нямат българско етническо самосъзнание. Колко точно и кои са те е трудно да се каже, още повече, че това е ненужно и непродуктивно. За нас е важно да живеем в мир и разбирателство с хората от Северна Македония. Фактът, че те имат претенции към нашата история не само не трябва да ни плаши а обратното, той недвусмислено доказва нашето общо минало. Само сближаването ще създаде условия за намиране на точни оценки за общата ни история, религия, култура и идентичност. В този ред на мисли ние трябва да преосмислим и преформулираме нашия национален интерес свързан с Македония. Трябва да заложим в него предимството на разбирателството, сътрудничеството, развитието на икономическите, религиозните и културни връзки, общото бъдеще.
И за Северна Македония и за България са важни преговорите на македонската страна за присъединяване към ЕС, защото това е теренът, на който бихме могли да търсим общо разбирателство.
Във връзка с българските национални интереси, следва ясно и недвусмислено да определим мястото и ролята ни в НАТО и в ЕС, тъй като нашето членство е необходимост и е особено важно за реализирането на посочените национални интереси.
Важно е обаче ясно да осъзнаваме, че тези Съюзи не са „вкаменелости“ а са живи организми, които търпят влияние и се променят във времето. Промените, които настъпиха в НАТО и в ЕС са съществени и изискват намирането на нови начини за отчитане и синхронизиране на интересите на всички страни членки на Съюза. Обективно те не пребивават в едни и същи условия и среда на сигурност, имат различни съседи и най-вече твърде различаващи се отношения със страните извън Съюза. Не би било правилно отношенията на САЩ с Русия и с Китай да се пренасят автоматично като отношения на Турция към Русия или на България към Русия и Китай. Същото важи за всички останали двустранни отношения, които имат своя специфика, исторически и културни корени. Да, има въпроси, които не търпят различия. За съжаление обаче сме свидетели на налагане на всеобщност по цялата гама на всички възможни отношения. А това не винаги е правилно и възможно и все по често става чрез сила и с различни средства за принуда. Според мен такъв подход не е полезен и определено е деструктивен за Съюза.
Съществени са и промените в ЕС. Преди 20 години Европейският съюз беше формация, даваща основание и надежди за просперитет и благоденствие на основата на свободата на движението на хора, капитали, стоки и услуги. И ние имахме възможността да бъдем приети да станем бенефициенти на Съюза точно в този период. На това дължим и голямата част от успехите, които тогава постигна България в икономическото си развитие и в подобряването на благосъстоянието на нацията и народа. Ефективното реализиране на основните свободи върху, които се базира ЕС безспорно налагаха намирането на определени общи регулации. За съжаление, в този си стремеж Съюзът се превръща в свръхрегулаторна бюрокрация с необозрими правила и изисквания, които често не отчитат спецификата на страните членки, тяхното ниво на развитие, традиции и възможности и по тези причини не могат или трудно могат да бъдат прилагани на национално ниво. Разбира се, следват проверки и наказателни санкции, които станаха норма във функционирането на Съюза. При това често пъти с чисто политически мотиви. Създадената европейска бюрокрация ежедневно бълва нови и нови изисквания, регламенти и директиви и това вече не може да бъде спряно. Съюзът упорито се превръща в инструментариум за ограничения и санкции, за принуда. Такава днес е организационната конструкция и парадигмата на ЕС. За съжаление, свръхрегулацията все повече пречи на реализацията на основните принципи, приети при създаването на Обединена Европа.
Вече виждаме и последствията – дълбоки противоречия, които поставят Европейския съюз пред риск от разпадане или пред необходимост от задължителни сериозни промени. Преди всичко по посока на отчитане на националните специфики, традиции и интереси и на намиране на начини за тяхната защита, на едно по-пълно зачитане на националния суверенитет на отделните страни членки. Виждаме как в тази насока някои от страните в ЕС са започнали активни действия и това е тенденция която ще се засилва и задълбочава
Отстоявайки националните си интереси България трябва да работи активно за промени на ЕС в това направление.
Първо и най-важно условие за постигането на националните интереси е не само те да бъдат еднозначно определени, но и да представляват фундамента на политиката на държавата, която безспорно е основен инструмент за тяхната реализация.
Това обаче означава постигането на съгласие, както в обществото, така и между политическите субекти в страната. Не е трудно да видим, че днес такова съгласие в нашето общество няма и то по повечето от посочените теми. Първо, съществува значимо противопоставяне по отношение на формулировката на националните интереси. Още по-силно е разминаването по въпроса как да бъдат реализирани те. Обществото ни е силно социално фрагментирано. Продължава да е налице и значимо етническо и религиозно разслоение. През последните години се появиха значителни различия между развитието на регионите в страната, както на града и селото. Това обективно доведе до фрагментация на политическото пространство, която за съжаление нараства. При това, по повечето от значимите за обществото теми и въпроси.
В тази ситуация постигането на вътрешен консенсус относно родните ни национални интереси, съвсем естествено се измества, като разбирането за тях се налага отвън. А това е пагубно за бъдещето на българската нация.