Чавдар Минчев – главен редактор на сп. „Международни отношения“ и член на УС на СИНПИ
На 27 октомври 2024 г. в България бяха проведени седмите в последните три години предсрочни парламентарни избори. Тази поредица от извънредни избори, в контекста на проведените в същия период президентски, европейски и местни такива, доведе обществото до размисли за евентуална бъдеща автокрация и смяна на политическата система. Предизборната кампания премина в опасения, че резултатите няма да доведат до изход от продължителната политическа криза. Същевременно съществуваше и известна надежда за едно ново по-устойчиво парламентарно мнозинство, което да формира стабилно редовно правителство[1].
Парламентарните избори в България се провеждат по пропорционалната система ДОНТ, в 31 избирателни района, с възможност за преференциално гласуване и с избирателен праг над 4%. От регистрираните 6 601 262 избиратели, за 240 местния парламент, гласуваха 2 570 639 души, което е 38,94% избирателна активност. В надпреварата участваха 28 партии и коалиции и един независим кандидат.
Управлявалата продължителен период от време дясноцентристка, консервативна, проевропейска и евроатлантическа партия ГЕРБ с лидер Бойко Борисов, отново победи с 26,39% от гласовете, съответно със 69 депутата. На изборите тя се яви в коалиция със СДС /ГЕРБ-СДС/.
Втори резултат получи социаллибералната консервативна и антикорупционна евроатлантическа коалиция „Продължаваме промяната – Демократична България“ /ПП-ДБ/ със 14.20% и 37 депутата. Коалицията обхваща представители на реституционната дясна градска буржоазия /ДБ/ с лидер ген. Атанас Атанасов и на формиралата се млада, получила образование и живяла на Запад социална група /ПП/ с лидери Кирил Петков и Асен Василев.
Трета, със 13.36% и 35 депутата е политическа партия „Възраждане“, чиято платформа е патриотична и популистка, и определено русофилска по отношение на външнополитическата ориентация на България. Председател и лидер на партията е Костадин Костадинов.
Следващи по получено доверие, със 11.55 % и 30 депутата, е появилата се следствие на разцепление на подкрепяното основно от български турци и мюсюлмани Движение за права и свободи – политическа партия „ДПС-Ново начало“ с лидер Делян Пеевски, изпреварило значително новоформирания „Алианс за права и свободи“, част от бившето ДПС, с лидер Ахмед Доган, подкрепен изключително от турския етнос и от български изселници в Турция със 7.48% и 19 депутата.
Благодарение на опита за обединение на силно фрагментираната до този момент левица, формираната около Българската социалистическа партия – БСП коалиция успя в известна степен да се стабилизира. С получените 7.57% и 20 депутата тя практически повтори резултатите си от предишните избори, което потвърди трайната криза в лявото политическо пространство и загубата на доверие и влияние в обществото.
Показателно е че в парламента успяха да влязат отново центристите от Има такъв народ /ИТН/ с лидер Слави Трифонов със 6.78% и 18 депутата и определящите се като радикали и популисти от „Морал, единство, чест“ /МЕЧ/ с 4.59% и 12 депутата.
Само 29 гласа не стигнаха на патриотичната и проруски насочената ПП „Величие“, която с резултат 3.999 % не успя да влезе в Парламента.[2]
Парламентарните избори в България, проведени на 27 октомври, на практика потвърдиха дълбочината и устойчивостта на политическата криза. Фрагментацията на политическото пространство продължи и се оказва непреодолима. Основни нейни характеристики са появата на редица нови политически формации с популистка и националистическа насоченост, както и продължаващото разцепление в политическите субекти, които доминираха в периода на прехода: в десния спектър – СДС, в левия – БСП, в етнически план – ДПС.
Разделителни линии има и в оформилата се наскоро влиятелна политическа коалиция ПП-ДБ, където интересите на реституционната градска буржоазия, представлявани от ДБ и на новосформирания прозападен млад политически елит, представляван от ПП не винаги съвпадат.
Няма единство и сред новопоявилите се и набиращи влияние патриотични политически формации, като там разделението върви по линия на външнополитическата ориентация на страната и претенциите за лидерство.
Единствената политическа сила, която продължава да запазва устойчивост е определящата себе си като дясноцентристка, проевропейска и евроатлантическа партия ГЕРБ, която стои зад интересите на новосформиралата се дребна и средна буржоазия.
Причините за подобни политически кризи обикновено се търсят в противоречията между икономически интереси и политически отношения в контекста на стремежа към превръщането на властта в пари. В тази връзка президентът на България Румен Радев заяви: „Обявяването на официалните резултати от изборите вместо да внесе успокоение в обществото, предизвика напрежение и буди въпроси за честността на вота… Не може да има нито купена, нито насилена демокрация. Приемем ли това за нормално, означава, че сме се отказали от самата идея за народовластие.“ Друг съществен фактор е задълбочаващото се класово разслоение, водещо до дълбоки противоречия и трансформация на структурата и интересите на обществото.
Продължава да се задълбочава социалното разслоение по имуществен статус. Между прослойката на свръхбогати и свръхбедни, се формират множество различни по статус социални групи – паразитираща група в резултат от реституцията, малка и доста нестабилна средна класа, значим чиновнически слой, голяма социална група от неработещи в трудоспособна възраст, значителна прослойка хора с ниски пенсии и доходи и т.н.
Заедно с това се задълбочава разделението между българския, турския и ромския етнос, съпроводено със социално разслоение – както между големите етнически групи, така и в самите тях.
Значителна е разликата в социалния статус и стандарта на живот на хората в няколко големи града като София, Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора (обхващат 60% от цялото население) и тези в малките градове и селата (с 40% от населението). Разделителни линии се наблюдават и между населението в страната и онази негова част (около една трета от най-активното и трудоспособно население), която е емигрирала и работи на Запад.[3]
Членството на България в ЕС създаде условия за икономически растеж и стабилизация на икономиката на страната. Изгради се устойчива икономическа структура, в която водещо значение има секторът на услугите. За последните 10 години БВП, при твърдо и несменяемо съотношение на българския лев) нарасна 2.2 пъти и през 2023 г. достигна 102 млрд. щатски долара.
Изчислен по ППС той е равен на 218 млрд. щатски долара. БВП по номинал на човек от населението е 15 854 щ.д. а по ППС – 33 976 щатски долара. Това се случва на фона на намаляване числеността на населението от 7,20 млн. души през 2014 г. до 6,445 млн. души през 2023 година.
Въпреки икономическия напредък, генериран вследствие членството на страната ни в ЕС и тенденцията на доближаване средните нива на жизнен стандарт посочен за страните от ЕС, наблюдава се притеснително засилване на социалните неравенства.[4] Важен показател в това отношение е факта, че около половината от населението живее с доходи под равнището на официално определения жизнен минимум.
Важен фактор и причина за политическата фрагментация са и принципните различия между големи групи от населението относно геополитическото минало и бъдеще на България, от една страна, и генезиса, развитието и бъдещето на културната идентичност на българите и българската нация, от друга страна. По отношение на първото доминира прозападната и проевропейска нагласа, а по отношение на второто – традиционната ориентация към православието и принадлежността към славянската културна идентичност.
Значимо влияние за фрагментацията оказват и външни фактори, на които тази фрагментация предоставя възможности за по-лесна намеса и дирижиране на процесите в страната по-посока на геополитическите и икономическите им интереси.
Протичащите процеси в страната и изборните резултати, които са отражение на тези процеси водят до все по трудно намирането на решения за създаването на устойчивост на властовите системи и държавното управление.
Редица неотложни и наболели проблеми не могат да бъдат решени без стабилно редовно правителство. Сред тях, например, са: изборите за допълването на състава на Конституционния съд, приемането на нов състав на Висшия съдебен съвет, избор на нов главен прокурор, нов състав на основни регулаторни органи, чиито мандат е изтекъл отдавна и които по същество са загубили своя политически капацитет; преодоляване на закъснението относно националните предложения към Европейската комисия. По отношение на Плана за възстановяване и развитие – страната е на път да загуби възможността да получи сериозни финансови ресурси от Европейския съюз.
Боксува притеснително усвояването на средствата по оперативните програми съфинансирани със средства на ЕС.
Забавят се необходими важни и стратегически решения в сфери като енергетиката, транспорта, образованието, здравеопазването, екологията. В редица случаи се допуска вземането ва решения, по въпроси свързани с националните интереси без наличието на политическа отговорност, т.е. без отговорност.
Блокирана е дългоочакваната крайно необходима реформа в съдебната система. Въпреки многобройните декларации, борбата с корупцията няма ефект и вече се е превърнала в практика в икономическите, социалните, политическите, административните и правни отношения.
Непрекъснато нарастващ и вече стигащ до критични стойности е бюджетният дефицит, който се компенсира със значимо нарастване на брутния външен държавен и частен дълг – към август 2024 г. е 43.72 млрд. лева. Явно е необходимо дисциплиниране на държавния бюджет, защото България е на прага да се отключи Валутния борд и то без да е влязла в еврозоната. Поради това е необходимо създаването на защитен финансов буфер. Още повече, че за 2025 г. ще се търсят 12 млрд. лева за покриване на бюджетния дефицит от до 8%.[5]
Посочените обстоятелства поставят политическия елит в сложна ситуация на необходимост за реална преценка и търсене на решения, свързани с дилемата за поемане на политическа отговорност, въпреки риска от загуба на доверие, с цел предотвратяване оставянето държавата на инерцията, водеща до непредсказуеми последствия. Впрочем тази дилема се отнася и до такива особено важни сфери, каквито са външната политика и сигурността на страната.
Според повечето анализатори повторяемостта на вече състояли се сценарии, крие значими рискове за недоволство сред големи слоеве от населението, които до момента не вземат участие в изборите, но не са безразлични към властовата несъстоятелност на политическия елит.
Отказът от пряко участие в изборите е своеобразен политически бунт както срещу политическата система така и срещу политическия елит. Първата се оказа неспособна да генерира ефективна власт и добро държавно управление. От своя страна политическият елит е в голямата си част политически и управленски неграмотен, фокусиран върху лични и тясно групови интереси, обладан от корупция и в резултат неспособен да управлява в държавен и обществен интерес
Всичко това сочи, че българите губят доверие в политическата власт и установения инструментариум за нейното формиране. Нараства убеждението, че нищо не може да се промени при каквато и да е властова конфигурация. Политическият дискурс се фокусира и води около политически субекти, а не е насочен към проблемите на страната, обществото и хората. Така политическата форма е изместила изцяло политическото съдържание, което на практика означава липса на ясни и работещи политически идеи. Значителните проблеми свързани с икономическото развитие, с бъдещето на ЕС и НАТО и мястото на България в тях, с бъдещето на глобализацията и формирането на многополюсен свят, с националната сигурност в условията на висока турбулентност и риск не присъстват осезателно в българското политическо меню. Като водещи теми на публиката се поднасят перспективите за влизане в еврозоната и в Шенген като приоритетни и водещи национални цели, въпреки че ако все пак се случат те едва ли ще доведат до съществени ползи за България и българите. В този план управлението е лишено от перспектива, не е насочено към развитието на страната, а се фокусира върху текущи понякога несъществени проблеми и задачи. Неминуем резултат е растящия популизъм, станал преобладаващ за цялото политическо пространство.
В тази атмосфера в политическия живот на България обективно се появяват нови политически субекти, чиито основен дискурс и внимание са важните задачи и въпроси, които генерират и предлагат конкретни решения за развитието на страната. Те се фокусират и дават предимство на националните интереси, т.е. на националното над глобалното. Създаваната на тази основа близост до проблемите на хората печели техните симпатии и поддръжка и дава основание да се счита, че ще имат добро политическо бъдеще.
Какво може да се очаква след приключилите избори?
Първо, редовно правителство ще се състави трудно, тъй като за целта са необходими значими отстъпки и компромиси от всички, които имат желание това най-сетне да си случи.
Ще пречи и утвърдилата се политическа демагогия, при която всички декларират, че този път е крайно необходимо да има стабилно правителство, но бягат от отговорност за съставянето му.
Второ, най-вероятно поради високия риск от засилване на политическата нестабилност основните политически играчи ще стигнат до компромис и споразумение за съставяне на правителство с проевропейска и евроатлантическа ориентация. Каква ще бъде конкретната конфигурация на новото правителство ще зависи и от резултатите от президентските избори в САЩ.[6]
Трето, трудно е да се прецени доколко очакваното ново правителство ще бъде стабилно и устойчиво. Предизборната кампания премина през остри и на моменти груби политически нападки, обвинения и обидни квалификации. Това определено внася допълнителни трудности както за създаване на правителство, така и за бъдещите отношения между евентуалните коалиционни партньори в него.
Ако се стигне до решение, перспективите са новото правителство да има сили да реализира неотложните решения и действия относно придвижването на Плана за възстановяване и развитие, избора на нов състав ВСС и нов главен прокурор и нов състав на основните държавни регулаторни органи. Малко по-дългосрочна перспектива биха дали на влизането на България в еврозоната и Шенген, които все още са под въпрос.
Четвърто, тежките проблеми и решения свързани с вземането на нови огромни заеми за покриване на огромния бюджетен дефицит. Непопулярните решения свързани с необходимото свиване на публичните разходи и предстоящата битка за средствата, които ще влязат от ЕС, бързо ще станат повод за разногласия. Те отново ще доведат до непреодолими противоречия и конфликти, чийто предсказуем край са нови избори, за каквито вече се артикулира.
Пето, предвид бъдещите предизвикателства пред страната и очаквани рискове, за повечето политически субекти сега да бъдат в опозиция се счита по-ефективна и сигурна позиция.
Шесто, кризата в която се намира българската политическа система твърде вероятно може да провокира турбулентно развитие със сериозно противопоставяне. При неговото наличие може да се състои съществено преконфигуриране на политическото пространство в полза на нови по-радикални политически движения, в ущърб на старите съществуващи формации.
Седмо, независимо какво точно ще се случи, не може да се очакват промени по отношение на геополитическата ориентация и обвързаност на страната. Политическият потенциал за други решения е сравнимо малък. Евентуални промени могат да бъдат свързани само с подхода и начините на отстояване на националните интереси и позиции на България в ЕС и в НАТО.[7]
Осмо, кризата и трудностите определено налагат изменения в основните правила на политическата система и политическия живот на страната – промяна на изборната система и реконструкция на всички власти. За съжаление, при съществуващата политическа конфигурация това е практически невъзможно, тъй като крие риск от други по-радикални и по-агресивни форми на политическо действие.
Идеята за необходимост от Конституционни промени се артикулира все по често въпреки, че при съществуващата конфигурация е невъзможно дори да се мисли за формиране на необходимото мнозинство от две трети от гласовете в парламента. Страхове в това отношения пораждат и някои от не съвсем удачните конституционни промени, внесли допълнителни трудности по отношение на формирането на редовно правителство.[8]
Сериозните проблеми и рискове пред българската политическа система и политическия елит поставят принципния въпрос – каква трябва да бъде основата за трайна стабилизация и устойчивост? Единствено правилен подход е да се търси обединение и съгласие по отношение на възлови за страната и стратегически значими за нейното бъдеще национални интереси:
- На първо място сред тях е мирът и сътрудничеството в Черноморския регион и на Балканите. Военният конфликт в Украйна изважда региона от стабилността и блокира самата идея за обща сигурност. Продължаването на конфликта създава рискове за ескалация с непредвидими тежки последствия за целия регион.[9]
В този план българският политически елит следва да има решителна позиция, която не само да осъжда силовото уреждане на конфликтите в региона, но и да съдържа идеи, подходи и конкретни мерки и решения за постигане на мир чрез преговори, отчитащи както интересите така и страховете на страните в конфликта. Решителна трябва да е общата национална позиция срещу всичко, което потенцира конфликта и създава условия за неговото продължаване и ескалация. България трябва да има и свое общонационално разбиране за превенцията на бъдещи конфликти и тяхното решаване с политически средства и съответните инструменти – политически форум за мир в Черноморския регион, нови общорегионални и двустранни договори, ограничаващи противоречията и недопускащи конфликти. Възможностите в това отношение са много стига да е налице политическа воля и национална решителност. Както България така и другите страни в региона следва да преосмислят начините и формите на защита и отстояване на своя геополитически избор и обвързаности в условията на многополярност, балансиране на рисковете и създаване на условия за равна сигурност на всички страни в региона. В това отношение предстои дълъг и труден път за изграждане на взаимно доверие, за ограничаване на заплахите, за разбиране и уважение на интересите на другите страни и народи. Сегашната политика на блокова сигурност чрез нарастване на военния защитен потенциал определено следва да се заменя с неговото постепенно ограничаване и въвеждане на една обща система за сигурност. Ако това не бъде постигнато блоковото мислене и подход определено крие рискове за значими моментни дисбаланси, които могат да доведат до нови въоръжени конфликти с непредсказуеми последствия.
- Втората група от национални интереси е свързана с всестранното разширяване, развитие и задълбочаването на балканското сътрудничество като основа на мира и добросъседските отношения в региона.
Икономическото сътрудничество между балканските страни обективно нараства. В същото време огромни пространства в полето на икономиката, науката, технологиите, образованието, културата остават свободни или са слабо покрити с конкретни инициативи, проекти и действия. В това отношение би следвало да се загърбят каквито и да било политически различия, да се постигне единно национално политическо съгласие и на тази основа конкретно действие в рамките на общобалканското и двустранното сътрудничество. Подобен национален интерес би наложил и нови много по-ефективни форми на сътрудничество и взаимодействие. И в това отношение, обаче, би следвало да има ново мислене по отношение на рестрикциите налагани от ЕС и намирането на форми и решения за отстояване на интересите на България в него. Балканите винаги са били на кръстопътя на цивилизации, които са създали традиционни взаимни връзки и отношения. В условията на многополярност тяхното поддържане и развитие би дало сериозен тласък в развитието както на региона, така и на всички държави в него.
- Трети важен аспект на българския национален интерес са основните категории свързани с националната културна идентичност – съхраняването на православието и народните традиции, на езика и писмеността, на националната културна специфика, самобитност и многообразие. Въпреки че съюзните политика на ЕС се стремят да създават такива условия, общото икономическо, технологично, образователно и културно пространство бавно и постепенно налага своите културни форми и стандарти. За съжаление българските политици са оставили тази тема в периферията на политическото мислене и действие с всички негативни последици за бъдещето на българската нация.
- Четвърти значим национален интерес е постигането на отношения на трайна и стабилна толерантност между основните етнически групи в страната – българи, турци, българи с мюсюлманско вероизповедание и роми. В страната съществуват както традиции така и съгласие в този план. Националният интерес предполага да не се допускат социално-икономически дисбаланси и политически действия, които да подкопават етническите отношения на разбирателство, основа на етническия мир в страната.
- На пето място е всичко, което е свързано и има отношение към моралните устои на нацията, държавата и обществото.
- Накрая, но не последно място, основен национален интерес е да се постигне съгласие и да се приеме категорично за траен и неподлежащ на съмнение направеният вече геополитически избор на България – членството в ЕС и в НАТО. България е обвързана силно със тези съюзи – икономичеси, финасово, политически, военно, цивилизационно.
Пример за това е факта, че над 70% от БВП на страната се формира чрез икономическите връзки и търговските отношения със страните от ЕС. Инвестициите на фирми от тези държави в българската икономика се измерват вече със суми от стотици милиарди, които непрекъснато нарастват. Половината от трудоспособното население на страната е работило или работи в момента в различни страни членки на Съюза. Голям брой млади българи се обучават в тези държави. Увеличават се смесените бракове. В много населени места на България се заселват хора от страните на ЕС, които остават да живеят в нашата страна.
В интерес на България е тези отношения да се разширяват и развиват. В този план българският политически елит следва да се концентрира за намирането на подходящи подходи, форми, методи и решения. В същото време страната ни трябва да има критично отношение към всички мерки, решения и действия на ЕС, които по различни причини налагат неприемливи за нас ограничения по отношение на връзките ни с останалия свят.
Отстояването на националния ни интерес в тези структури изисква да се преодолее навика и инерцията за безкритично и прилежно следване на наложени решения, които не са в интерес на страната и по своята същност използват общосъюзния инструментариум за налагане на целите на водещите страни в ЕС и НАТО.
Задължително е българският политически елит да покаже воля и решителност за еманципиране, за собствено мислене и за отстояване на правото на мнение и на действие!
[1] Проведените осем пъти избори за парламент в периода юни 2021-юни 2024 година не успяха да генерират устойчива политическа конфигурация. Смениха се 8 правителства, от които две редовни (прекратили предсрочно мандатите си поради коалиционни разногласия) и шест служебни (назначени от президента, поради невъзможност да се постигне парламентарно мнозинство необходима за съставяне на редовно правителство). Изборите през този период генерираха почти идентични резултати, като основната по-значима разлика е появяването на либерално-глобалистката, прозападна и евроатлантическа партия Продължаваме промяната, оглавена от млади хора учили на Запад, които през 2022 година получиха подкрепа на близо 23% от вота. Те успяха да съставят правителство с участието на други по-малки по представителство политически субекти, със значими политически различия, обединени единствено от амбицията да се противопоставят на установения от политическа партия ГЕРБ и нейния лидер Бойко Борисов, управлявали в продължение на 12 години (с краткотрайно прекъсване през 2013 г.), монопол във всички сфери и структури на властта. Принципните и несъвместими политически различия, както и влиянието на ГЕРБ във властовите структури бързо сложиха край на сглобената крехка политическа утопия и правителството просъществува по-малко от 8 месеца. Последвалите два избора не създадоха условия за съставяне на кабинет, тъй като електората почти не промени своя вот. При опита през 2022 г. се стигна до компромисно решение и се състави кабинет на ГЕРБ и ПП, който издържа само десет месеца. Последвалите два избора повториха съотношението между основните политически сили а при настъпилите разногласия и противоречия парламента пак не успя да състави редовен кабинет. Отново се стигна до служебни кабинети.
[2] Този резултат стана причина за съмнения в манипулации при преброяването и за протести от страна на подкрепящите Политическа партия „Величие“.
[3] Огромна емиграционна вълна, разрушаваща устойчивостта на социално-груповата структура на българското общество. Продължават да емигрират голямо количество по-образовани, по-способни и по-млади хора.
[4] По данни на Gini coefficient of equivalised disposable income – EU-SILC survey // Евростат коефициентът на Джини за България, измерващ социалните неравенства в обществото, е 37,2 пункта ( среден) за 2023 година. Страната ни се намира в средата на класацията на европейските държави, отчитаща този показател.
Неравенството в богатството е много силно изразено – най-богатите 10% притежават зашеметяващите 67% от богатството, докато долната половина от възрастните хора притежава само 2% от него.
[5] Даниела Везиева, министър на икономиката /2021г./; член на Стратегическия институт за национални политики и идеи /СИНПИ/.
[6] За тази цел има няколко възможни опции , които зависят както от възможността за постигане на взаимна толерантност, така и от преценките за бъдещото влияние на отделните политически субекти. Засега декларациите изключват участие на ПП „Възраждане“. Критично е и отношението към ДПС-Ново начало.
[7] Като цяло България остава закотвена в западния геополитически лагер, но общественият консенсус, на когото това закотвяне разчита, ерозира.
[8] Притеснени от честота намеса на президента в изпълнителната власт, поради многото служебни правителства, ГЕРБ и ПП направиха конституционни промени, които ограничиха тази възможност, като бе премахнато правото му на собствен избор и бяха определени длъжностните лица сред, които президентът може да избира (председателя на Народното събрание, председателя на Върховния касационен съд, управителя или подуправител на Българската народна банка, председателя или заместник-председател на Сметната палата и омбудсмана или негов заместник). Приети бяха и промени ограничаващи правомощията на служебното правителство. За упражняването на контрол над него се прие да не се разпуска парламента до провеждането на нови избори и съставяне на ново Народно събрание.
Последните промени в конституцията бяха мотивирани от две цели, които са достатъчно оправдани: разделянето на съдии и прокурори в рамките на съдебната система и ограничаването на ролята на президента при съставянето на служебно правителство. И за двете беше гарантирано 2/3 съгласие в НС. Промените бяха критикувани от президента Радев и опозицията, което е нормално в състезателна среда. Не е нормално обаче, част от промените да се критикуват от самите им вносители и те да се опитват да се дистанцират от тях
[9] Впрочем и към момента основни интереси на страните в региона са пряко засегнати – ограничени възможности за търговски обмен, намаляване на притока от инвестиции поради въздържане да се инвестира, значително намаляване на туристическите потоци, затваряне на важни транспортни и логистични вериги от Азия към Европа, спиране на големите проекти за изграждане на нов и логистичен капацитет в целия регион.
Сп. „Международная жизнь“, ноември 2024 г.